Дали съдбата дълголетно чел си я -
като посока, стигаща отвъд,
та в пламнали от изгрев междурелсия
да види непреходното умът?

Ще спреш ли недолюбван - там, по гарите,
при сивите перони на скръбта,
край псуващата болка на чергарите,
в бохчи събрали дим и суета?

Или ще плачеш, зърнал шумни дизели,
в насрещен порив, тракащи назад,
когато в колелата ти подгизнали
дъждът оставя спомени и хлад...

Ще може ли червеното в семафора
далечния ти порив да не спре?
Престъпиш ли го - приготви си нафора
или една свещица по-добре...

Превзет от невъзможни разписания
молитва своя да си съчиниш...
За глухия перон, така мечтания,
където просънуван да заспиш.

А саждите от вятърно препускане
да се измият със сълзи от блян...
Да те шептят на тиха обич устните.
Да бъдеш влак, измолен и желан.

Потегляй пак... Но поривите, смътните,
огрей с надежда, блеснала отвъд -
утехата, че влакът има пътници,
важи, когато в теб се влюби път...

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)