Дочитам една прекрасна книга, колеги - "Срещи с археологията" с автор Магдалина Станчева. Книгата  е издадена в поредицата "Изкуството и ние" на издателство "Български художник" , гр. София през 1985 година, пълното й заглавие е "Срещи с археологията на софийска земя."
Мислех, колеги, нарочно да не търся информация за Магдалина Станчева в Уикипедия, но го направих. Ст. н. с. /според данни не от Уикипедия, а от друг сайт, носещ нейното име/ Магдалина Станчева са оказа човекът, който като ръководител на Археологически отдел към "Музея за история на София" стои в организационния център например на разкопките, които днес са "консервирани" и видими в самия център на град София, около метростанция "Сердика", а и на доста други места... Аз, колеги, се осмелих да пиша тук преди седмица за "Музея за история на София" и се радвам, че не го нарекох Регионален музей, както той всъщност се води май днес///, защото и тя го нарича така - "Музей на София" или "Музей за историята на София" в своята толкова интересна книга, която всъщност спредставлява сборник от много талантливо написани кратки очерци за нейната работа по разкриването и опазването - и популяризирането -  на историята на град София. На стр. 45-46 от книгата, в края на очерка, озаглавен "Преториумът"/разказ за огромната сграда в сърцето на античния град под София, намираща се под днешния площад "Света Неделя"/, Магдалина Станчева споменава "името на човека, който стана причина да не се допусне строежът - подпори на павилиони и канали зад тях - да запечати така, както би разпечатил историческите богатства или ако искате, тайните на един кът от площад "Ленин". Той се казва Васил Иванов Олейник  тогава работеше /а може би и сега работи / /бел. моя - става въпрос за далечната вече 1985 година, когато е издадена книгата/ в планово - икономическия отдел на Министерството на народното здраве. От своя прозорец на четвъртия етаж на министерството той бе видял как веднага след вдигането на базалтовите плочки на тротоара отдолу се появяват червените римски тухли. Но не се беше задоволил да гледа любопитно как строителят започва да кърти в тях легла за каналните тръби, а беше си дал труд да намери телефонниия номер на музея и да звъни, докато това бъде спряно. Нему и на всички като него - досега и в бъдеще - дълбока благодарност.".
Този откъс дава ясна представа за качествата на очерците, представени в книгата, аз бих желала да цитирам само техните заглавия, тъй като те са свързани с предмети,които и днес могата да бъдат видени в красивите изложбени зали на музея - "Всичко това е станало в София", "Глинените майки на живота"/разказ за няколко изключително интересни и уникални статуйки на праисторически богини, открити при разкопки в столицата/, "На площад Девети септември", "Софийската златна купа"/друг разказ, посветен на предмет, който първоначално бил взет от своите откриватели за "жълта шапка", тоест, вероятно за метелен шлем като тези по филмите, докато не било открито, че всъщност е много, много стара златна купа/, "Много малко, много дребни, много важни находки", "История, записана по стени, порти и кули", "Императорските надписи"/разказ за два уникални надписа върху две от портите на крепостта, заобикаляла града/, "Преториумът", "Безобидни наглед кани"/разказ за откриването на кани, които защитниците на града пълнели с вряща смола, за да я изливат по враговете, атакуващи крепостта/, "Кукла в пепелищата"/друг разказ за малка глава на кукла, която почти по нищо не се отличава от съвремените порцеланови кукли, освен по това, че няма и помен от привързаното вероятно към нея тяло от плат/, "По следите на златоносния пясък"/друг разказ за открити галерии за добиване на златоносен пясък - тесни, мрачни, места, от които се е добивало златото за направата на много красиви златни предмети/, "Сердикийските улици, по тях и под тях", "Една бучица софийски пръст"/ друг разказ за намирането на миниатюрна украса на игла за коса, дълга 2 или 3 сантиметра, от която археолозите могат да научат освен всичко друго и каква е била прическата на дамите в някоя отминала епоха, тъй като върху иглата имало изобразена древна дама с пронизващ поглед и сложна прическа/, "Разбиването на мраморните богове"/ този разказ свързвам с част от илюстрациите в книгата и със снимките на части от красиви статуи, унищожени, тъй като били езически символи в по-новите християнски времена/, "Находки от некропола", "Вилата във Филиповци", "Обелски истории", "Прашопът от квартал Стефан Караджа", "Дворците", "Битката за източната порта", "Къде са първите български заселници", "Под Германското кале", "Съдбовната западна порта", "Операция топлопровод", "Спасяването на църквата "Свети Спас"", "На българската трапеза", "За лулите - на шега и сериозно", "Кобалтово  синьо, тюркоазено, манганово", "Далече ли е Флоренция", "Крехки венециански фантазии", "Открито, запазено и закрито", "Домашни слънца"/разказ за плочките, с които майсторите в късното средновековие и Възраждането в София украсявали домашните печки - върху тях били изобразявани слънца/, "Разкопки под църковния покрив", "М7".
Така за пръв път, колеги, мога да прочета нещо повече за миналото на град София и за този уникален музей на града, от чиято сграда искрено съм се възхищавала единствения път, когато успях да вляза в нея по повод лекцията на един от водещите учени в  единствената университетска катедра по египтология у нас, която се проведе през далечната 2016 година. Не съм имала никаква представа, колеги, че ще ми се налага четири години по-късно да пиша в блога си за същата тази сграда и институция, която се е видяла достатъчно представителна на хора, които са решили да играят хоро пред нея, в отговор на това, че е наречена "Централна баня" от ежедневник, който има поне 100 000 тираж и явно не му пука за това.
И за старши научен сътрудник Магдалина Станчева, и за Музеят за история на София навярно се говори, колеги, с точните думи и термини, в определени кръгове///, ала това говорене, смятам, е напълно излишно, при положение, че един ежедневник със 100 000 тираж и цяла Столична община, допуснала там подобни изяви, продължават да наричат мястото "Централна баня". Големият късмет, колеги, е, че Магдалина Станчева е била наистина невероятно талантлив археолог, публицист и съвестен човек, а навярно и отличен администратор, та ни е оставила своята книга - "Срещи с археологията на Софийска земя", мисля, непреиздавана, навярно, защото някой се срамува от историческите имена на площади и пр., кой знай, така става в затворените кръгове?, в които винаги има едно "но", поставено точно там, където трябва водата да потече.... /хихи, с моя дебелашки хумор, сега се сещам за един очерк от тази книга, в който се разказва за канализационните канали на Сердика, или нещо подобно, моля да бъда извинена, все пак, трябва да се чете допълнително, та там, имало някаква късметлийска антична повреда, която задържала напора на водата, течаща по канала и наносите - в които археолозите намирали по-късно монети, всякакви дребни предмети, довлечени от сметта на града///.
/следва/
ПП. Може би някой си мисли, че трябва да напиша един постинг за политика - това, как премиерът г-н Борисов, в едно свое изказване от вчера, ако не греша, реши да се направи на шеф на НОИ, заявявайки, че мерките на правителството относно лансирането на издаването на по-малко болнични документи, всъщност предотвратявали срив на НОИ, йо,  тойест, той опита  да се скрие от своите премиерски задължения, което не успя, естествено, защото е премиер по задължение, и такива опити се отчитат точно като опити, ако не като нещо друго, по-лошо.  Или пък да пиша  за това, че коронавирусът навлиза или ще навлезе в България всеки момент. Ами не - нямам намерение, колеги, нямам намерение да пиша за нищо от това. Имам намерение да си призная,че не познах - коронавирусът наистина не успя да стане премиер у нас, защото ние няма как да позволим това - в България и в момента има около 7 милиона премиери, от бебешка възраст, до старци на 100 години, премиер до премиера, които живеем в сложно равновесие - то не е лесно, колеги, да не знаеш нищо за една епидемия, да чакаш непотвърдени и нямащи как да бъдат потвърдени за всички  информации от различни страни и да се опитваш въз основа на тях да си изграждаш представи и стратегии за оцеляване, никак не е лесно. Интересното е, че това помага по време на остра криза, но извън нея, за жалост, е пречка в развититието ни като общество, и няма как, бих казала аз, но, сега кризата е остра, ала няма развитие,колеги. Затова, на мен ми е скучно, и няма да пиша за политика.