Постинг
21.03.2010 09:15 -
Още за пролетта
Пролетта идва на Благовец |
Благовец съвпада по дата с християнския празник Благовещение – 25 март. Празникът е толкова почитан в традиционната българска култура, че се казва: на този ден “дори птичките не вият гнезда” – т.е. не работят, а празнуват. Птиците са основен символ на Благовец. Но не всички, а само щъркелът, лястовицата и кукувицата. За всяка от тях има поверие, че е произлязла от човек, преобразен с божествена намеса. Затова хората ги възприемат като знамение. Според народното поверие, точно на Благовец щъркелите и лястовиците се завръщат по нашите земи от своите зимовища “накрай света”. Пристигането им е сигурен знак, че зимата вече си е отишла. Щом зърнат първите долетели щъркели и лястовици, хората свалят мартениците, които са ги пазили от “злите сили” на прехода между сезоните. Децата, като видят щъркел, подскачат на един крак – имитирайки дългокраката птица – и припяват заклинания за здраве. Щъркелът е толкова обичан от Бога, че според една поговорка понякога сам Бог свива гнездото му. Затова се радваме като видим как щъркели вият гнезда високо по църковни камбанарии и високи дървета, приемаме го за добър знак. В наше време знаем, че щъркели и лястовици гнездят само на места с чист въздух и съхранена природа. В народните песни често възпяват лястовиците като пъргави, бързолетни и „бъбриви” със своите тънки гласчета. Всъщност, с тези свои качества лястовиците са се превърнали в поетичен образ за младите момичета – игриви, чернооки, общителни. Интересна е легендата, която се разказва у нас за тази птичка, символ на пролетта. Някога тя била невеста, но толкова срамежлива, че говяла (т.е. мълчала) пред свекър и свекърва повече от три години. В миналото било обичайна практика младата невеста да изразява с мълчание своята почит към родителите на съпруга си, но в повечето случаи това продължавало 40 дни. Невестата, за която разказва легендата, платила скъпо за своята стеснителност. Мислейки я за няма, роднините довели друга жена за сина си. Преди новата съпруга да облече булчинските си дрехи, срамежливата невеста проговорила, а след това литнала през комина. Свекърът се опитал да я хване за дрехата, но в ръцете му останали само гайтаните – ето защо опашката на лястовичката е разделена на две. Легендата разказва, че след този случай младите булки престанали да говеят толкова дълго, а лястовичката станала символ на обновлението. Когато дойде лястовичката, се свалят мартениците. Обичайно лястовиците се връщат в старите си гнезда под стрехите на къщите. Българите грижливо пазят тези гнезда и вярват, че където лястовицата е свила гнездо, магия не може да стане и в тази къща има късмет и изобилие. Лястовичите гнезда се използват дори в народната медицина като лек. Древни вярвания са добавили, че лястовицата е божествена птица, невеста на Слънцето, символ на светлината, щастието и доброто. Още по-голямо значение българите отдават на една съвсем невзрачна, наглед малка птица – кукувицата. Тя не отлита далеч на юг, нито се завръща, а винаги е някъде наоколо. „Кукувичке, лятно пиленце, ти ли кукуваш лете по планини, зиме по полето” В българския фолклор тя е вестоносецът на пролетта и точно на Благовец кукувицата започва да кука, за да извести, че пролетта е настъпила. Затова в гласа й хората търсят “предсказания” - за новия стопански сезон, за своето здраве и дълголетие. Според народното вярване, ако човек е сит и има пара в джоба, когато чуе кукувичката за първи път, годината ще е добра. Момите пък търсят в кукувичето обаждане предвестие за скорошна женитба. За селските младежи кукувичият глас е предупреждение, че сезонът на седенките и задявките с момите приключва. В една песен Божа майка укорява кукувицата, че със своите провиквания ще разбуди спящия й син. Но кукувицата й отговаря: “Леле мале, Божа мале, аз не кукам да събудя Млада Бога, ами кукам да събудя два овчаря…” Скоро след Благовец овчарите ще изведат стадата от зимните кошари и ще тръгнат с тях към летните пасища. Но заедно с добрата вест за настъпването на пролетта, кукувицата често се смята и за вестител на злокобни известия – за болест, война и гибел, за зли самодиви и юди, които излизат напролет в гората. Приказки и легенди разказват, че тази птица също е била девойка. Тя и брат й все се карали, затова били превърнати в бухал и кукувица - братът да владее нощта, а сестра му – деня. И все да се търсят, но да не се намират. Още една прелетна птица, подобна на щъркела – жеравът – също е свързана с народни поверия и поетични образи. Вярва се, че прелитайки над много земи, жеравите виждат и знаят всичко. А със своето изящество тази птица също е символ на момината хубост, подсказва обредна песен от ранния пролетен празник Младенци. Народно поверие карало някога момите да закичват в косите си перо от жерав, за да ги пази от уроки, „лоши очи” и магии. Нетърпеливо очакват Благовец и … търсачите на съкровища, скрити в земята. Огнени сияния се появяват, според поверието там, където има заровено имане. Но по-вярното е, че има обичай на Благовец да се палят боклуците от пролетното почистване на дворовете и къщите, както на повечето празници в началото на пролетта. Смята се, че като се изгорят, стопанските отпадъци ще се възпроизведат в ново плодородие. Този животворен смисъл на обичая се подсилва и от обредното присъствие на момите. На този ден някога девойките обикаляли селото със специални Благовешки песни. И това било част от тяхната подготовка за наближаващия момински пролетен ритуал лазаруване – седмица преди Великден. Може би и затова на места наричат Благовец “половин Великден”. Има и още една птичка-спътник на българите. Когато напекло пролетното слънце, селянин-лозар тръгва да подрязва лозето си и вика за помощник коса: „Хайде, Косе-Босе, тръгвай с мен да подрежем лозите”. „Не мога, отвърнал косът, сега гнездо вия”. Всеки път, когато лозарят отивал да работи на своето лозе, канел и коса да му помага. Но птичето все се оправдавало, че не може, защото е заето – ту да мъти яйцата си, ту да учи излюпените пиленца да летят. Но когато през есента гроздето узряло, косът сам предложил да помогне на стопанина и дори да повика малките си да участват в гроздобера. Тогава лозарят поучително му отказал с поговорката: „Който не е работил, не трябва да яде”. Светът на птиците е силно преплетен в традиционната българска култура. Сякаш чрез тези симпатични пернати същества хората са опознавали по-добре самите себе си и са усещали по-здраво връзката си с околния свят.
|
Използвани са материали от предавания на БНР |
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 59875
Блогрол
1. ivankalilova - Парчета
2. По Виктор Цой - dushka
3. ЛУЧИА ИРИСИ - един очарователен талант
4. Воинът на светлината ...
5. Алпите - dolsinea
6. Жените с името Мария
7. Зелените хора... има такива.
8. Неказани думи
9. Усмивката
10. Мантра на Петото измерение
11. За клиповете
12. ИСКРЕНО ... от приятел
13. Мъчните хора ...
14. Когато спуща се нощта ...
15. Разпятието
16. Тя е влюбена в теб
17. До болка ...
18. Сто години да минат ...
2. По Виктор Цой - dushka
3. ЛУЧИА ИРИСИ - един очарователен талант
4. Воинът на светлината ...
5. Алпите - dolsinea
6. Жените с името Мария
7. Зелените хора... има такива.
8. Неказани думи
9. Усмивката
10. Мантра на Петото измерение
11. За клиповете
12. ИСКРЕНО ... от приятел
13. Мъчните хора ...
14. Когато спуща се нощта ...
15. Разпятието
16. Тя е влюбена в теб
17. До болка ...
18. Сто години да минат ...