НЕТРАЙНОСТТА

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...


Пърси Биш Шели е роден през 1792 г. Той е един от най-изтъкнатите английски поети, водеща фигура в литературния романтизъм. Изгонен от Оксфорд за атеизъм, той яростно се противопоставя на религията и апелира за политическа свобода. Сред най-известните му творби са памфлета "Необходимостта от атеизъм" (1811), поемата "Кралица Маб" (1813), одата "Ода за западния вятър" (1819) и много други. Умира през 1822 г.

Ляга мъртъв лъчът,
ако лампата падне разбита.
И зениците мрат,
ако облакът вече отлита.
Секва нежният тон,
ако струните скъсани трепнат.
Стават думите стон,
ако устните вече не шепнат.

Като лютня без глас,
като лампа от пламък лишена-
и душата без страст
е напусната,глуха вселена.
Тя ридае,звъни
като вятър над черни руини-
като плач на вълни
по моряците в бездните сини.

Виха двама гнездо,
но по-слобия там се засели-
в този призрачен дом
на мечти и надежди изтлели.
О,любов!Този бяг,
тази преходност ти си разбрала!
Но по-слабия пак
ти за люлка и гроб си избрала.


Ще те люшка срамът,
както гарвани бурята люшка;
ще те шиба умът-
присмех леден на зимна вихрушка.
И гнездото ти в прах
ще се срине,ще пада, ще пада...
И ще зъзнеш сред смях-
гола,страшно сама-в листопада.
            
             *


Когато стихне най-подир страстта,
ако е жива още нежността -
сред диви чувства, хвърлени без жал,
сред сенките и порива заспал - тогаз
не бих ридал, не бих ридал...

На мен би стигнало да гледам как
очите ти сияят в полумрак
и да бленувам другото - и пак
невидим плам в сърцето да мъжди
и ти да си, каквато бе преди...

След дългия и мрачен зимен сън
пак теменугите цъфтят навън
и всичко се възражда с пролетта,
освен това, което на света
създава ни - животът с Любовта...