~ Konstantin Simonov

Чакай, ще се върна аз,

само чакай ти,

чакай, дъжд ли в тъмен час

вънка заплющи,

чакай, студ ли свий свиреп,

чакай в летен ден,

чакай и когато с теб

друг не чака мен.

Чакай и когато спрат

моите писма,

всички да се уморят,

чакай ме сама.

Чакай, ще се върна аз,

да те не смути,

някой каже ли у нас:

"Забрави го ти!"

Мама мъртъв да ме знай,

брат ми поглед свел,

и другарите накрай,

всеки чаша взел,

край камината, що грей,

да ме поменат...

Чакай, ще се върна аз,

злата смърт надвил,

и ще чуеш ти тогаз:

"Той щастливец бил!"

Никой друг не издържа,

не повярва, виж -

с чакането си можа

ти да ме спасиш.

Как смъртта не ме смути,

знаем двама тук -

просто чакаше ме ти

както никой друг.

Константин СИМОНОВ

Понякога си мисля, че бойците -

над чиито гробове трева расте -

в земята родна не лежат зарити,

а в жерави превърнати са те.

И от тогава все летят в небето

и ни зоват с протяжния си вик.

Затуй ли често с болка на сърцето

се взираме в простора в тъжен миг?

От залезното зарево огрени,

аз гледам жеравите как летят

един зад друг в небето наредени,

тъй както в пътя хората вървят.

Лети на жеравите клина морен -

приятели, другари, брат рожден.

И в него празно място виждам горе.

Определено може би за мен!

Ще дойде ден - със жеравното ято

ще се зарея в залезния час

и тъй на близките си по земята

ще се обаждам от небето аз.

Расул ГАМЗАТОВ