Море от жажда.

Планина от прах,

в която само тънък страх

се ражда.

Самотен стрък над пясъка -

сух символ на трева…

Жестока синева,

безкрайна болка синя.

И там -

случаен облак:

дрипав просяк, обещаващ милостиня.

Пустиня…

Преминава конник -

без копитен звук,

край дюните развял бурнус трептящ…

Но тук

и ти, и той,

и двамата: един за друг 

допускате, че сте мираж.

Колко смешни напъни и болки,

дребни страхове и смехове!

Колко запъхтени обиколки

в сянката на ниски върхове! 

Боже, как пилеем дните!..

Глухо тътне битката за бит...

Сякаш ще живеем със орлите.

Сякаш сме от мрамор и гранит. 

Плащаме със мигове броени

всяка малка радост и злина...

Ще извършим подвиг

      в друго време.

Или в други полувремена. 

Бъдещето чакаме с охота -

все натам обръщаме чела...

Ала не е вчерашен живота:
вярва са   в днешните дела. 

"Нито ден без черта" -

казват мъдрите древни поети.

Но ме дърпа навън утринта,

зад чертата животът ми свети.

И люлее ме път напорист.

И прииждат внезапни проблеми...

Калко малък е белия лист

за чертите на днешното време!

Всеки миг приближават към мен

върхове и отчайващи бездни...

И напразно през целия ден

до сърцето си нося бележник.

И си спомням едва вечерта

пак на древните мъдрото слово:

"Нито ден без черта."

И деня

зачертавам отново.

Моя родина е тази планета.

Мраморни хребети, сини морета,

хълми зелени и жълти пустини -

всички са мои най-близки роднини.

С камъни, мравки, животни и птици

имаме родствени общи частици,

звуци и багри, от черно до бяло,

облаци, мълнии - сме едно цяло.

Всяко далечно и близко трептене

бързо минава по моите вени.

Литва дъхът ми, горещ от умора

и ме сродява с безброя от хора.

Аз съм небе и гора разлюляна.

Тича сълзата ми към океана.

Мойта усмивка звъни в градовете.

Мойта тревога в прозорците свети.

Земния вятър отвред ме настига.

Земното слънце в очите ми мига...

Ако се втурна към други вселени,

дълго земята ще гледа след мене -

докато сам изведнъж проумея,

че търся вредом

единствено нея.

Лоша черта

Лоша черта от рождение. 

Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже,
прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим...
Всевластен, покоряващ,
а сам - непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена...
Сбогувал се... Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат , че го губят.
Очакват го
по мрак....
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак...



















И ти ми обърна гръб,
отплува в мъгливата вечер
навярно съм грозен и тъп,
навярно съм лошо облечен?
 
И нямам обноски и такт
и думи нелепи изричам
Но аз те Обичам все пак!
Но аз те обичам....

Друг няма да срещнеш такъв
и в тази и в друга минута
Усещам в сърцето си кръв
от твоята кръвна група
Богат съм на загуби! Знам
На къща без покрив приличам,
но Слънцето влиза и там
Но, аз те обичам!

Не чувствам внезапния мраз
Не виждам тълпите от хора
Теб искам да гледам в анфас
и само на теб да говоря
Вълнува ме твоята гръд
и твоите очи зелени
Защо ми обърна гръб?
Поне тръгни срещу мене...

Георги Константинов