Прочетен: 16140 Коментари: 29 Гласове:
Последна промяна: 26.05.2011 15:17
Портрет
Художник Дечко Узунов 1924 г.
Николай Лилиев
(псевдоним на Николай Михайлов Попиванов)
е роден на 26 май 1885 година
в Стара Загора .
Виден български поет - символист и драматург.
Трудно е с една дума да се намери определението на неговата поезия, защото състоянията на неговия лирически герой се преливат: между светлината и мрака, копнежа и неверието, жаждата за любов и безсилието на отпуснати ръце, между чувство за самотност и морето на светло съзвучие, между чувството за ранимост и образа на душа, изплела път към звездни висини...
Лилиев започва своя творчески път през 1905 г. с двете пародии в "Бълга-ран", сътрудничи в "Оса", "Смях", а през 1906 г. печата стихотворения в сп. "Демократически преглед".
Потърсим ли обаче изходната позиция, точката на тръгване в поезията на Н. Лилиев, ще я намерим в светлата романтична нагласа на първите химни за пролетта и слънцето в "Съвременник". Тръгнал от двойното усещане за светлина и болка в първите си стихотворения, от влиянието на Яворов и Пенчо Славейков, в "Съвременник". Лилиев помества наред със стиховете за тъга и мъртва любов стихове за слънцето, в които се чувства поглед, отправен към целия свят, със светлината и мрака, със смъртта и раждането. Стихове, в които има и движение, и близост до живота, и опиянение от природата и светлината. Копнеж по бленувани зари, копнеж по слънце, по сърца, които сред мрака гонят слънчевия път, които пеят химни на слънчевия блясък - възторжена прослава на слънцето, изпълнена с богата духовност...Дълголетието на Лилиевата поезия, както мнозина нейни почитатели и анализатори отбелязват, се оказва кодирано в силата на нейното мълчание, в деликатното присъствие на образа на нейния човек върху българския литературен пейзаж и в припознаването на самия Лилиев като негов Загадъчен двойник...
Лилиевата къща в Стара Загора.
Тихата бащина стряха...
ТИХАТА бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
Небето е безумно синьо...
НЕБЕТО е безумно синьо,
полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.
Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини.
А щом блянът на дух унесен
безбрежна есен осени,
тя ще издъхне като песен
над разлюлените вълни.
Луната висне като плод...
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
ВЪРВЯ СМИРЕН ,ВЪРВЯ САМИН ...
ВЪРВЯ смирен, вървя самин,
в душата лъха утрин свежа,
и там просторът странносин
разстила свойта светла мрежа.
Избиват огнени следи
в страна мечтана, непозната,
и хороводи от звезди
бележат път в далечината.
Вървя, а таен глас трепти:
- Какви цветя, какви съзвучия,
какви несбъднати мечти
в незнайна песен ще заключиш?
1918
СВЕТЛО УТРО ,ТИ ПРОКУДИ...
СВЕТЛО УТРО, ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Кръгозори надвесени...
КРЪГОЗОРИ надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
1911
*******************
Когато нощем...
КОГАТО нощем всред безкрая
извие звездния керван,
обичам смътно да гадая
и да бленувам своя блян:
- Дали сама ще се заключи
душата в своята мечта,
да слуша скръбните съзвучия
на безначална чистота?
И тоя блясък, тая нежност
на вдъхновеното сърце,
дали ще гаснат в безнадеждност
или ще станат нов прицел
за влюбени стрели? – Не зная,
но щом заглъхне сетен звън,
обичам смътно да гадая
и да предричам своя сън.
Защо ми вдъхна...
ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изгарям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
Във Варна ЛИЛИЕВ написва последния свой цикъл
стихотворения "При морето"- може би най-изисканите
и едновременно най-мъдрите стихотворения в неговата
строго ограничена и необикновено вглъбена лирика.
Един цикъл стихотворения, които той дълго време
е носил и извайвал в мисълта си, кой знае дали
е можел да балансира трагичното раздвоение,
да успокои поета, че той все още не
е скъсал с призванието ...
ЛОВЦИ НА БИСЕРИ
Морската пяна трепери,
къдрят се леки бразди
с бодрия рог на зората.
Будно око над морето,
фар на света, затрепти:
бялата утрин се ражда.
Падайте, бисери чудни,
бели звезди на небето,
в тия зелени води!
Кораби сънни се носят,
острови сини цъфтят,
пеят крилати моряци.
Ново небе се издига,
вият се шумни лози,
никнат градини безкрайни.
Моите лодки минават,
в техните мрежи тежат
гроздове чудни от бисер —
падайте, бели звезди!
***************
Тишина
Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!
Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.
******************"Не зная да се радвам ли, или не.
Потънал съм в работа и не ми остава
време да погледна дори планината.
В това отношение във Варна
беше някак по-добре, но на тоя свят,
драги Кънчев,може би за нищо
не заслужава да се скърби..."
Из "Николай Лилиев всред своите приятели"
от Георги Константинов.
РИДАЯТ скръбни ветрове,
и от потайни долини
вълшебна тайна не звъни,
изгубен друмник не зове,
не мамят призрачни ръце,
забравени полята спят.
На всеки тъмен кръстопът
едно разпънато сърце.
И ти напразно спираш там,
под тези есенни звезди
шумят заключени води,
и сред тъмите, странно сам,
напразно морен ти зовеш
утехата на глъхнал звън
и несънувания сън
на своя нероден копнеж!
Книгата "Аз нося вашето смирение..." съдържа есета върху живота и творчеството на Николай Лилиев; върху ценностното му присъствие в българската литература и култура. В първата част "Личност и текст" се разглежда лириката на поета като явление в българската литературна традиция. Проследена е концептуалната и текстологичната работа на поета в подбора и съставянето на антологичната му книга "Стихотворения" (1931); и други важни моменти от творческата му биография; мястото му в неговото литературно обкръжение, в неговата съвременност и в литературната история; някои критически подходи към лириката му; европейското в живота и творчеството му. Във "втората част" са представени документи от архива на Лилиев - предимно писма до него и непубликувани ръкописи на други автори върху поезията му.Последната студия "Лилиев и любовта" обединява двата подхода и представлява опит да се включат някои неизвестни документи в тълкуването на тази постоянна
тема в лириката на поета...
"Във тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.
О, Господи, кому съм нужен там?"
Осъзнал е,че светът,макар и голям не побира в себе си съвестните,благородните,добрите!
"Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини."
А този стих доста време беше слоган на блога ми:)))
Благодаря ти, Стела***
Стиховете на Лилиев........ копнеж по бленувани зари, копнеж по слънце, по сърца, които сред мрака гонят слънчевия път, които пеят химни на слънчевия блясък - възторжена прослава на слънцето, изпълнена с богата духовност....
И .......безброй въпроси, вълнуващи истинските поети!
Поздрави и прегръдки, с пожелания за прекрасна вечер!
случайно срещнати жени,
и като плиснали вълни
с незнайното зоват и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!" /Н. Лилиев, 1920/
Б.
* * *
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
1918
26.05.2011 19:42
Лека вечер миличка..БРАВО.
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
26.05.2011 20:01
Благодаря, Стела, за този постинг! Докосваш с лирика, уловила" на всеки тъмен кръстопът" по едно "разпънато сърце" в поривността му към светлина.
Поздрав! И - хубава нежна вечер! :)
Поздрави!
КРЪГОЗОРИ надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
Стела, искрено ти благодаря за този великолепен постинг!:))
Поезията на Лилиев винаги ми напомня сълза, увиснала на миглите, миг преди да капне.:))
Поздрав!:))
и плачат, плачат в своя сън
цветята на надежди млади,
забравени от бога вън.
Живота ми разсичат мълнии,
и бездни зеят в моя път.
Знам, твойта воля се изпълня,
и мойте детски вери мрат
пред твоя зов, любов зловеща,
любов убила навсегда
утехата на всяка среща,
утехата на всяко да.
О дай ръка и пощади ме,
да не угасна без следа:
аз вярвам в твойто кобно име,
аз вярвам в твоята звезда.
Николай Лилиев - "Лунни петна"
Браво, Таня!
26.05.2011 21:37
като мечта по своя път
една несвършена поема."
Силен постинг, благодаря ти, Таничка!
Те пак ще дойдат твоите деца,
родино, кобни сънища живяла,
и пак над твоята земя заспала
ще блеснат неугаснали слънца!
Забравата ще пръсне своя прах,
и миналото в сянка ще потъне,
под ромола на твоя нежен смях
ще разцъфти свободна любовта ни.
В ливадите на злачна самота
ще прозвънят заглъхналите струни,
ще затрептят над кървавите буни
алмазите на твоята мечта,
и ти ще си царица, увенчана
с възторзите на волния живот,
и ти ще си невестата избрана
на своя млад и опознат народ!
http://tota.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/11/20/gde-si-na-minaloto-zlaten-syn.637736
Моля за извинение ,че не мога да отговоря на коментарите ви ,
и не мога да погледна любимите си блогове ,а също и други ,на които обичам да поспирам . Имам лични ангажименти ,които се натрупаха и съм изцяло ангажирана с тях . Щом се поосвободя ,ще си наваксам .
Пожелавам на всички приятели и посетители хубав и успешен ден !
27.05.2011 13:14
27.05.2011 14:53
Поздрави.
2. По Виктор Цой - dushka
3. ЛУЧИА ИРИСИ - един очарователен талант
4. Воинът на светлината ...
5. Алпите - dolsinea
6. Жените с името Мария
7. Зелените хора... има такива.
8. Неказани думи
9. Усмивката
10. Мантра на Петото измерение
11. За клиповете
12. ИСКРЕНО ... от приятел
13. Мъчните хора ...
14. Когато спуща се нощта ...
15. Разпятието
16. Тя е влюбена в теб
17. До болка ...
18. Сто години да минат ...