Блогът на stela50 :: Душата тъгува за небеса. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.10.2011 08:17 - Душата тъгува за небеса ...

Автор: stela50 Категория: Лични дневници

Прочетен: 18664 Коментари: 55 Гласове:

Последна промяна: 15.09.2012 17:44

116 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО
НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН ...

Сергей Есенин е роден на 3 октомври
(21 септември по стар стил) 1895 г.
в Константиново (днес Есенино),
село в Рязанска област - Русия .

*************************************************

Аз не жаля, не зова, не плача,

всичко отминава като цвят .

В тлението златно ще прекрача

и нататък няма да съм млад.

Няма в досегашния си ритъм

хладното сърце да заиграй,

под басмата брезова да скитам

няма да ме тегли моя край.

Скитнически дух, ти все по-рядко

ще разпалваш моите уста.

О, предишна свежест, мое кратко

буйство на очите и кръвта!

С много от желанията скаран,

мигар те сънувах, мой живот?

Сякаш съм препускал в ранна заран

с розов кон под грейналия свод.

Всичко, всичко в тоя свят е тленно,

медни листи падат с тих звънтеж…

Но бъди навек благослонено,

дето ще разцъфнеш и умреш.

1922

*******************************

Месецът небето с рог раздира
и се къпе в синкавия здрач
Никой тази вечер не разбира
за какво е жеравния плач

Тази вечер втурната по склона
тя се спря над залива смълчан
Косъмчета златни от хитона
пръсна с белоснежната си длан

Тя се вгледа вдън водата ясна
тя приседна и глава склони
Полски цвят в очите й погасна
както гаснат блатни светлини

Тя отплува тръгна си отмина
в утринната мътна синева
И зад хълмовете месечина
отдалеч й кимаше с глава .

Гората златна всичко изговори
на своя брезов радостен език
и жерави в печелните простори
за никого не жалят в този миг.

Кого да жалят? Странник е човека —
едва дошъл, напуска своя дом.
Луната ясна и конопът нека
за мъртвите мечтаят мълчешком.

Лети, лети на жеравите клина
и аз стоя сред къра опустял,
макар че веселата младост мина,
сега за нищо не изпитвам жал.

Не жаля за пропуснати години,
за прецъфтелия в душата цвят.
Горят, горят огнища на рябини,
но те не топлят, а навяват хлад.

Ще цъфнат пак рябиновите клони
и пак ще никне жълтата трева.
Както дървото тихо листи рони,
така аз роня горестни слова.

И като вятър в пустите простори,
ако ги пръсне времето за миг…
Кажи… гората всичко изговори
на своя брезов радостен език.

1924

Силен е животът – очарова
Или пък ни мами с вещина,
Все едно : ръката му сурова
Пише съдбоносни писмена. Но притворя ли очи, веднага Мислено си казвам:”Не тъжи,
Той ни мами, ала често влага
И утеха в своите лъжи.

Обърни лице и по луната
Разгадавай своя земен дял,
Успокой си, смъртнико , душата,
Всички чужди истини презрял.”

Искам в люляковите пожари
Трезво да премисля своя път.
Ще ни лъжат ветренни другари
И жените ще ни изменят.

Нека ме ласкаят снежно слово,
Нека ме одумват с лют език –
Свикнал съм на всичко и отново
Няма да се жаля нито миг.

Моята душа трепери вече
На звездите в блясъка студен.
Който ми е свиден – се отрече,
И забрави – който беше с мен.

Все едно, посрещан с неохота,
Мен ме радва ясната зора
И съм благодарен на живота,
Че земя такава ми избра. ----------------------------------------

Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател,
Чийто поглед вече губи цвят,
Като на шега живял и патил
С хората на тоя божи свят. На любов душата ми е сита
С много съм се любил , затова,
Сякаш паля клечки от кибрита,
Изговарям влюбени слова.

„Моя си” „единствена” ,”навеки”,
Все това и аз го знам добре,
Ако кипват страстите у всеки,
Истината как ще разбере.

И сега душата ми самичка
Не ламти за огъня свещен,
Ти си мойта ходеща брезичка,
Раснала за други и за мен.

Но когато страдам без любима
И в неласкав плен се уморя,
Нито ревност в думите ми има,
Нито пък за нещо те коря.

Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател,
Чийто поглед вече губи цвят,
От любов към теб живял и патил
С хората на този божи свят. *Сергей Есенин
**************************
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.

Нека синя вечер ми внушава,
че била си песен и мечта,
който те е сътворил такава,
светла тайна е допрял с уста.

В алената лобода наесен
аз не търся никакви следи.
С кичури подобно сноп овесен
ти остана в моя сън преди.

Писмо до Мама

Жива ли си още, старост моя?
Че и аз. Изпращам ти привет!
Нека там, над стаичката твоя,
вечер възсиява въздух блед.

Пишат ми, че ти тревоги къташ
и тъгуваш тежко зарад мен,
и че честичко стоиш на пътя
с профил уморен и застарен.

Вечер, мракът синкав щом запада,
тебе ти се види все едно:
някой сякаш във кръчмарска свада
в мен забил е финския си нож.

Няма нищо, мила! Успокой се.
Туй е само сън от много скръб.
Върл пияница не съм, не бой се,
та - без теб да видя - да умра.

Аз съм си като преди, тъй нежен,
и мечтая само за това,
да избягам от скръбта безбрежна,
в прага роден да сведа глава.

Ще се върна, щом разпусне клони
в нашата градинка пролетта.
Ала вече сутрин не прогонвай
моя сън, по онзи навик стар.

Не буди, което бе мечтано,
не дразни, което с мен не бе -
уморих се и изгубих твърде рано
на живота чистото небе.

На молитви не учи ме. Веч не тряба!
Няма вече връщане назад.
Ти една остана ми отрада,
ти една си слънце в моя свят.

Забрави, кахърите не кътай,
не тъгувай тежко зарад мен.
И недей стоя сама на пътя
в оня вид унил и застарен.

1924

Предсмъртните думи на поета ...

Довиждане, приятелю! Денят преваля.
Скъпи мой, в душата ми си ти.
Предречената ни раздяла
За среща в бъдното шепти.
Довиждане, приятелю, излишни са
жестове и думи във скръбта.
Животът е една измислица,
Но нищо ново и в смъртта.

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

НА НЕЯ
ЕЛА!
Няма никакво значение

Следващ постинг

Предишен постинг

Есенни сияния ...

С песен в съботния ден 9 ...

Коментари

1. iliada - Много се застоях, а трябва да тръ...
03.10.2011 09:03

Много се застоях ,а трябва да тръгвам ,Таня!
Чудессен пост си ни подготвила за този поет мечтател!Благодаря ти!