Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2013 15:00 - МНОГО СМЕ, АМА СМЕ ПРЪСНАТИ
Автор: dimi54 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4741 Коментари: 1 Гласове:
2



МНОГО СМЕ, ПРЪСНАТИ СМЕ, НО НЕ СЕ ЗАБРАВЯМЕ    По време на следването си в Художествената академия, което започна през 1973 г., се срещнах с интересни, богати в духовно отношение личности, от които научих много.    Ще започна със скулптора Любомир Прахов. Той е вече покойник от повече от десет години, но редовно го срещам в сънищата си и разговарям с него като наяве.    Като сега си спомням неговото ателие в близост до площад „Ситняково”, където прекарвахме ежедневно с часове сред облаци от цигарен дим и миризма на ракия. Това бяха прекрасни дни и нощи, когато ние - студентите, събрани от различни специалности, се надпреварвахме да бъдем по-близо до него, за да научим „още” и „още” за изкуството, живота и всичко останало.    Невероятен човек, с богата обща култура и философски поглед върху всичко и всички, той привличаше като магнит огромно общество от хора, различни помежду си, домогващи се до ореола на неговото излъчване. Когато и да отидеш при него, ще те посрещне широко усмихнат, седнал в единия ъгъл на тежката си дървена маса, щастлив да те види, като че ли не си бил на същото място до късно предишната вечер.    На купоните, които се вихреха почти всеки ден, можеше да срещнеш различни хора, дори и такива, които чули за това артистично място, бяха дошли само и само да се омешат с обществото, което се събираше там.    Не помня откога го познавам. Първият ми спомен с него е от Пампорово от 1973 г., където зимно време студентите от академията ходехме на скиорски лагер. Любо Прахов, преподавател в академията, редовно идваше с нас.    Преподавателят по физкултура, който ни водеше там, беше колоритна личност. С много хумор и винаги извиращи цветущи поучителни приказки той бързо ни слагаше на място. Името му - Нено Йонев, вероятно ще говори много за по-старото поколение художници. Любо обичаше да разказва, как с мен, опитен вече скиор, сме почивали след обилен обяд в една и съща стая. Той бил притеснен, че всички други са излезли вече да карат ски, а аз съм го успокоявал с думите, че е професионално необходимо да се почине още три четвърти час. И така не сме излезли целия следобед.    Лагерът в Пампорово се помещаваше в едни почти неотоплявани бараки, построени на една поляна сред вековна борова гора в близост до хижа „Студенец” кой знае кога и с какво предназначение. Чешмите и тоалетните бяха навън, вечно замръзнали, както може да се предполага през зимата. Стаите, в които спяхме, бяха с прозорци с еднокатни стъкла, а войнишките легла - на два, а често и на три етажа. Всяка стая имаше „кюмбе” – печка, измайсторена от железен варел, която пълнехме с дърва до горе. Скоро след запалването тя се нажежаваше до червено и затопляше бързо помещението. Тези печки наричахме „бяло джудже”, сравнявайки топлината, която излъчват, с тази на звездите „бели джуджета” в небето. Често върху тях къкреха и чайници с греяна ракия.    Стаята, в която спяхме ние - участниците в студентските състезания по ски, се наричаше „пилотската”. Там си имаше ред, който всеки, получил честта да я обитава, беше длъжен да спазва. На долните легла спяха новобранците, а горе на втория кат, по подобие на казармата – „старите пушки”. Те имаха право да взимат при себе си и своите приятелки.    Години наред се разказваше как един от старите пилоти, (няма да му споменавам името по понятни причини) станал през нощта да свърши естествените си нужди и когато се върнал в леглото, вече нямало място за него. До девойката, с която спели заедно, се наместил друг обожател, когото тя приела, явно без да се притеснява.    Често обявявахме така наречения „дюшек купон”: подът на стаята се застилаше със стари войнишки дюшеци, печката се напалваше до червено и всички се събличаха по фанелки и се събуваха по чорапи. От столовата донасяхме консерви и буркани с компоти и купонът започваше. Особено ценяхме бурканите с компот от череши, защото след изяждането на черешите се устройваше състезание за най-далечно изплюване на кокичките.    Обикновено преди купона на нас с Алекси - новобранците, се падаше честта да слезем вечер пеша по пътя до курортния комплекс и да напълним една раница с бутилки от едно от най–евтините тогава питиета - водка „Столичная”.   Владо Пъдев свиреше на китара и пееше репертоара на Челентано. Всички ние - пилотите и поканените студентки от другите стаи, седяхме на дюшеците сред пушек от цигари и дим от горящите в печката дърва и го слушахме замечтани.   От старите „пилоти” колоритни личности бяха Георги Гиков – Гиката - сега професор в Художествената академия, Валентин Балев или Вальо – днес известен художник, Мони, Цеко и Владо Угодата, наречен така заради способността си от всичко да си угажда, както и Стар Божо. По-младите бяхме: Алекси Начев1/, брат му Жоро, Георги Попов - Попа, сега известен сценограф в Испания, Бубата Янчулева, Калин Скачоков, Тошо Иванов - син на Веса Краваева – сега известен скулптор, и моя милост. Естествено имаше и други, моля да не ми се сърдят, че не ги споменавам, но в момента не мога да се сет    В скиорския лагер идваха и студенти, които не бяха в отбора по ски. Те се учеха да карат и прекарваха приятно зимната ваканция. Цената за двуседмично пребиваване, както и на картите за ски-лифтовете беше символична, така че всеки можеше да си го позволи. Това беше едно от малкото хубави неща на социализма. А може би и една от стотиците причини, поради която вече толкова години не можем да излезем от кризата. Животът показва, че даром нищо не се получавa.    Като аматьори скиори (или „навлеците” както с добро чувство ги наричахме ние – „пилотите”) идваха всички студенти в Академията. Помня един сърбин от албански произход - Филип Хабиб, една сръбкиня Убавка (за съжаление неотговаряща по хубост на името си), сестрата на Владо Пъдев – Михаела или Миши, както я наричахме ние, както и Силя - една пищна еврейка с много присъствие, която сега живее в Италия със съпруга си Марио - известен цигулар, първа цигулка на Операта в Генуа. С тях сега лятно време сме съседи в Емона.    От “постоянното присъствие” беше една двойка: Сиси и Крум, днес художници с име в Германия. Идваше да се учи да кара ски и известният сега повече като писател, отколкото като скулптор Евгени Кузманов - автор на романа „Чайки далеч от града” (1983 г.).    Сутрин Нено Йонев - нашият преподавател по физкултура, ни вдигаше, провиквайки се:  -Хайде, момчета, ставайте! Това е спортен, а не спиртен  лагер.    Скиорският ден завършвахме на връх „Снежанка” в едно кръчме, което по името на стопанина му наричахме „Бай Теофан”. Там се ядеше прясна пъстърва и се пиеше греяно вино отново под звуците на нашия кумир Адриано. Вече по тъмно, на лунна светлина, когато студът е сковал снега и лифтът от часове е замрял в очакване на сутрешния наплив скиори, се спускахме със ските надолу по пистите. По-яките и по-добрите скиори качваха на гърба си представителките на нежния пол, за които бе невъзможно да слязат надолу сами

Често вечер при нас на гости в лагера идваха и истински професионалисти. Помня скиорите от ЦСКА Иван Енчев и Косьо Стайков - син на тогавашния ректор на ВИФ. Иван беше рус, синеок красавец, който си знаеше цената и понасяше с достойнство възхищението на обикалящите го девойки. Той също като мнозина други от години живее в Щатите. Препитава се като ски и сърф-учител по американските курорти.    Идваха и студенти - скиори от Медицинската академия. Предвождаше ги преподавателят им по физкултура по прякор Цървула.    Години по-късно мой приятел - доцент в кожна клиника, ме помоли да направя няколко снимки на кабинетите за рекламна брошура. В един от тях се натъкнах на познато, красиво женско лице. Бързо в спомените ми изникнаха ски пистите в Пампорово, един студент по медицина на име Чавдар и красивата му сестра Мария. Те бяха племеници на известния в онези години очен лекар професор Балабанов. Сега Мария бе доктор в клиниката. Сетих се и за една смешна история с наша колежка, лудо влюбена в Чавдар, който не ъ обръщаше никакаво внимание. Обляна в сълзи, тя тропаше с крак и крещеше насред плаца „Искам го-о-о!”, а ние се мъчехме да я успокоим.    Всяко лято ние - студентите-членове на Морския клуб „Александър Денков” към Художествената академия, прекарвахме повече от месец на морски лагер в село Варвара. Едно неформално място, както се казва сега, което за онези тоталитарни години беше нещо невероятно, почти невъзможно на фона на всичко предварително режисирано и контролирано от властта.    Любо Прахов, по-възрастен от нас, беше водеща фигура. Той и скулпторът Чапкънов или Чапа, бяха нашите кумири и обект за подражание. Коронният номер на Чапа във Варвара беше агнето в трап. Ритуал на приготвянето му се придружаваше с много вино и с хиляди майтапи. Любим лаф на Чапа от онези години беше: „Да пребъде, пък после ще видим”.
През първите години след основаването си в началото на седемдесетте години на миналия век Морският клуб се помещаваше в селското училище. Капитан-основател беше Косьо Джелебов. Следващият капитан, оставил траен спомен сред колегите си, бе графикът и илюстратор Алекси Начев.   По-късно лагерът се премести на баира в края на Варвара. В съседство се намираше къщата на циганина Петко, когото наричахме Каунт Бейзи поради изумителната му прилика с черния американски музикант. Той беше едър авторитетен представител на циганското съсловие, с голяма фамилия и голяма къща, която беше построил сам с помощта на семейството си. Ходеше винаги с ослепително бяла, винаги чиста риза и обичаше да си попийва. Вечер ни се сърдеше, че вдигаме шум и му пречим да спи. Сутрин обаче всичко беше забравено и той беше готов винаги да помогне в нашите начинания: било да се изкопае канал за прекарване на водопроводни тръби до лагера, било за печенето на някое прасе, продадено ни от него за предстоящия купон.  
 Постоянно присъствие в лагера беше едно симпатично циганче на име Илиан: пъргаво и много слабо, с естествен матово-кафеникъв оттенък на кожата, характерен за повечето си събратя. Това момче на не повече от дванадесет години тогава ни помагаше във всичко. Миеше огромния куп от мръсни чаши и чинии, останали сутрин след купоните, помагаше в пренасянето на пълните с продукти торби след пазаруването на „джозите” (момичетата). Едно лято, като израз на нашето приятелство към него, събрахме пари и му подарихме един руски велосипед „Ласточка” (само такива се продаваха тогава). Достатъчно удволетворение за нас беше изумлението и изразът на признателност в очите му.    Денонощните купони, които се точеха във Варвара, бяха невероятни. „Джозите” сеобличаха в изрисувани от тях самите тюлени одежди и танцуваха неуморно върху масите в ритъма на вечния Челентано. Всички спяхме на тревата, под открито небе. До изгрев разговаряхме тихо в наредени в кръг спални чували (или както го наричахме тогава „мамутарник”) на музикалния фон на щурците. А над нас беше безкрайното звездното небе на Варвара, каквото другаде никъде нямаше.    Синът на Патрона Насо - едър, русоляв, брадат мъж, бе един от местните жители, които не могат да бъдат пропуснати. Работеше здраво денем като строител - така, както пиеше вечер в местната кръчма на площада. В началото на деветдесетте години, веднага след демократичните промени, го срещнах случайно в София на „Орлов мост” по време на пореден митинг. Тълпата освиркваше писателя-хуморист Васил Цонев, който се бе появил неразумно в посока на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” нагоре по „Цариградско шосе” (тогава все още бул. „Ленин”). Там се намираше редакцията на партийния всекидневник „Работническо дело”, току-що преименуван във вестник „Дума”. С Насо тълпата бързо ни раздели, след като някой, заля в лицето Дон Базилио с чаша вода. Повече така и не го срещнах. Разбрах от колеги, че и сега може редовно да го видите в някоя от кръчмите във Варвара.    Спомням си с тъга Въло - местен младеж, когото заакарах с ”Жигулата” в Бургаската окръжна болница да види брат си, болен от левкемия. Момчето, което не знам дали беше стигнало пълнолетие, почина нелепо от неизлечимата болест. Говореше се, че местните водоизточници във Варвара са канцерогенни, защото водата минавала през уранови залежи.    Денем ходехме на плаж на варварските скали, къпехме се, както майка ни е родила, хранехме се на обяд с копърка, пастет, сирене и лютеница. Беше невероятно! Предполагам, че това е била единствената комуна, просъществувала в комунистическа България. Само мога да си представям колко ченгета са били внедрени сред нас да слушат и да докладват.    Всяка година по едно и също време идваше група поляци, с които се бяхме запознали при едно от поредните им преминавания транзит през България на път за Истанбул. Те пътуваха със стари, незнайно откъде намерени джипове „Вилис”, произведени по време на войната. Много им завиждахме, защото можеха спокойно да ходят в Турция в онези години, когато за нас това беше немислимо. Когато ни канеха да се качим във „Вилисите” и да отидем с тях в Истанбул, достойнството ни не позволяваше да си признаем, че не ни пускат да пътуваме в чужбина. Измъквахме се с лафа, че сега там не е интересно, защото не е пазарен ден.    В спомените ми са останали една пищна полякиня с разкошни гърди, нейният приятел Милан и Анджей - едно по-младо от тях момче. Всички много завиждахме на Милан за неговата полякиня и когато един от нашата група - музикантът Владо се похвали, че е станал близък с нея, дори не искахме да му повярваме.    Денем на варварските скали поляците пиеха бяло вино, вечер купонясваха наравно с нас. Бях се сприятелил с Анджей и редовно заедно с Андрей Мирчовски (с неизменната му кожена шапка с широка периферия) обикаляхме Черноморието с наследената от баща ми „Жигула”.     Андрей - млад, надежден режисьор, беше разкошно момче, винаги със стил и  неповторимо чувство за хумор. Когато научихме, че се удавил със сърф някъде по плажовете на Бяла, бяхме потресени. Елена, сестра му, известна на времето млада актриса, сега женена за архитект, живее от години в Гърция.    Не мога да не почета паметта и на нашия приятел и колега Генчо Павлов - график от Бургас, републикански шампион по подводен риболов, загинал нелепо преди повече от 25 години на състезание някъде в прозрачните води на Турция.    Вероятно за читателя ще бъде любопитно да разкажа за една интересна и невинна история, която през онези години можеше да има и неприятни последици. В началото на едно лято ние с Бубето – Люба Янчулева, бяхме застанали на един от изходите на София и се опитвахме да спираме безрезултатно преминаващите автомобили, за да ни закарат на автостоп до морето. След няколкочасово висене на шосето изведнъж спря едно „Рено”5 с какво мислите: с черен италиански номер! Пред нас бе дилемата да се качим ли в колата (беше забранено българи да се возят в автомобили на чужденци) или да не рискуваме.     Естествено рискувахме. Оказаха се две млади момчета италианци, които чули-недочули за българското Черноморие, решили да го посетят. Поехме пътя по Ботевградското шосе и не щеш ли, след двадесетина километра, се заинтересуваха дали някой от нас може да кара кола. Били уморени, преминали през Югославия, без да спират.    Попитахме ги къде точно искат да отидат, а те отговориха, че им е все едно: да ги закараме там, където ние мислим, че ще им хареса. Разбира се, поехме към Варвара. Малко след Мичурин (сега Царево) решихме, че не може да не изиграем един номер. Помолихме италианците да седнат на задната седалка и да се свият (те и без това бяха дребни на ръст) така, че да не се виждат отвън. А ние с Бубето триумфално влязохме в двора на Морския клуб като притежатели на Рено с италиански номер. Това предизвика огромен възторг сред варварци, които ни посрещнаха с ръкопляскания и възгласи. Още същата вечер горките италианчета се напиха безпаметно и на другата сутрин отпрашиха към Турция. Повече нито ги чухме, нито ги видяхме.  
 Щях да пропусна: на другата сутрин, преди да си тръгнат, дълбоко впечетлени от Буря, тогава приятелка на Любо Прахов, която им оказа професионална помощ за по-бързо и безболезнено изтрезняване, ъ подариха парфюм, купен от местното магазинче.   Но с Бубата Янчулева и Любо Прахов имахме и един доста неприятен случай, който по чудо не завърши трагично. Един мрачен следобед, след купон в лагера едва ли не от сутринта, тримата решихме да отидем на скалите и да се изкъпем в морето, за да се поосвежим. Междувременно неусетно за нас се бе смрачило още повече, излязъл бе и силен вятър. Започваше една от характерните за края на август по тези ширини морски бури. Изведнъж тримата се оказахме в един ад от вълни. Бяхме заградени отвсякъде по сушата и с непристъпни, отвесни скали. Всеки опит да се доближим до брега ни вкарваше в чудовищен водовъртеж под водата и загубили ориентир за посоката, целите в кръв, с обърнати нокти от неуспешните опити да се задържим по скалите, като по чудо се озовавахме отново навътре в морето. Там бе по-безопасно и можеше да се държим на повърхността с часове, но ставаше тъмно и трябваше да намерим спасителен изход.    Междувременно мълвата за нашето крушение се бе разнесла мълниеносно. Буря, усетила нашето неразумно и опасно начинание, тръгнала след нас и като видяла какво се случва, тичешком се върнала в лагера да търси помощ.    Така или иначе, брегът над скалите се бе напълнил с хора, всеки от които викаше нещо. Опитаха да хвърлят въже, но не успяха да ни помогнат. Все пак успяхме да разчетем знаците на Косьо Джелебов, който всячески ни показваше да търсим спасение не директно срещу нас в скалите, а на юг в посока „Дарданелите”, както наричахме естествения проход между скалите. Заплувахме натам и скоро, измръзнали и изнемощяли, голи като пушки, излязохме на брега. Там ни чакаха с хавлии и дрехи нашите приятели. Така завърши тази нелепа история, която ми е за урок до ден днешен.   Петър Пъдев, или Владо, както го знаеха всички, бе една от личностите във Варвара, които не могат да бъдат подминати незабелязано. Характерен бе издълженият му римо-мефистофелски нос с широка основа. Без да го познаваш отпреди, срещнеш ли го, разбираш, че насреща си имаш човек с колкото грубо, толкова и изтънчено чувство за хумор. Китарист и певец, свирещ на флейта с лекота, било то зимно време в Пампорово или през лятото на Варвара той ни посрещаше с легендарните парчета на Челентано, които се бяха превърнали в химн за нашата компания. Неговият хумор, малко язвителен, не винаги разбиран от всички, бе емблематичен за групата. Това лице от години живее в Южна Африка заедно със семейството си.    Години наред на Девети септември - комунистическия национален празник на България, в лагера на Варвара се устройваха грандиозни празненства. Това беше известно на всички познати по Черноморието и беше въпрос на престиж да бъдеш допуснат на купона. На входа на лагера поставяхме дежурни, които следяха да не влизат „навлеци”, както наричахме тогава хора не от нашата среда, опитващи се да се омешат с компанията ни.    Особено колоритна личност беше Жожо - художникът Георги Липовански. Той идваше за празника със съпругата си Мариана (вече покойница от години) от известен къмпинг на девствения плаж „Алепу”. Жожо - красавец, подчертан представител на обруганата в онези години българска аристокрация, винаги много артистичен, беше и продължава да бъде център на всяка компания. По-късно, след промените на Десети ноември 1989 г., той се намеси активно в политиката като един от създателите на демократичните сили в страната, беше и заместник-министър на културата във временното правителство на Софиянски. Остана дълбоко разочарован по-късно, това му костваше в голяма степен и здравето. Спътничка в живота му до ден днешен е актрисата Ина Попова, с която въпреки постоянните им дрязги по незначителни поводи са неразделна двойка.   Друга колоритна фигура, която посещаваше редовно Варвара, бе художникът-илюстратор Алекси Начев. Той, както писах по-горе, наследи Косьо Джелебов като капитан на лагера. Чаровник с невероятна прилика в лицето с Че Гевара. И до днес съжалявам, че замина с жена си Бояна за Америка, след като тя получи покана като способна химичка за работа в концерните „Дюпон”.   Никога няма да забравя разговорите ни до зори на забранени и опасни в онези години политически теми в кухнята на апартамента им на ул.”Елин Пелин” в квартал „Лозенец”. Илюстрациите и графиките, които правеше и продължава да прави сега отвъд океана Алекси, прецизни в детайла и разкошни по колорит, продължават да радват децата и техните родители. Сега, близо двадесет години след неговото заминаване, нашите редки срещи при завръщанията му в София се превръщат в празник, потопен в приятни и незабравими спомени.    Редовно във варварския лагер идваше и внука на Георги Попов – Джон Попа - Жоро Попов, за когото споменах по-горе като един от „пилотите” в Пампорово. Току-що завършил млад надежден сценограф, той беше разпределен като художник в Сливенския театър. Жена му, млада девойка, суфльорка в същия театър, разбира се идваше с него. Един ден, като се запозна със Савата - хубавеляк, наш колега и приятел, и явно го хареса, тя произнесе следната фраза: -Ша та скърша кат сланчоглиед!    Дълго време повтаряхме „крилатата фраза”, когато някой от нас се запознаваше с някого. Съвсем скоро, при едно от поредните завръщания на Попа от Мадрид, повече от двадесет години след раздялата му с девойката, му я припомних. Умряхме от смях!   Той пък ми припомни един случай със Смилец - негов приятел, който също идваше на Варвара. При една топла и душна варварска вечер, вече достатъчно късно и време човек да си легне, Смилец си спял кротко в палатката, опъната в двора на лагера. Не щеш ли, отнякъде съм изскочил аз, току-що пристигнал с „Жигулито” и по невнимание съм щял да мина през палатката. Разрошен, с безумен поглед, Смилец изскочил отвътре, крещейки: -Аз съм Смилец! Не гази палатките! Всички все още будни на бара се спукали от смях. Въпросният Смилец сега е известен софийски зъболекар.   Тук искам малко да разкажа за структурата и реда в лагера на Варвара. Член на Морския клуб можеше да стане всеки студент в Художествената академия, стига да обича морето и морските спортове. Нерядко приемахме и такива, които нямаха общо с Академията, но доведени от някой член като гости, се вписваха в компанията.     След завършването на Академията членовете на клуба се превръщаха в „приятели на Морския клуб”, към тях се прикачаха и „приятелите на приятелите на Морския клуб” и така компанията нарастваше непрекъснато.   Избирахме си капитан за четири години, когото слушахме безпрекословно. По мое време, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, капитани бяха Косьо Джелебов – керамик (сега се срещаме често като съселяни в село Емона на нос Емине), Алекси Начев, сега живеещ в САЩ, щата „Далауер”, и Емил Митев – водещ сценограф, от години в Холивуд. Следващ капитан бе Слави Кокалов, също сценограф, понастоящем ректор на Художествената академия.    Събирахме пари за всичко, пазарувахме, готвехме, миехме съдовете, чистехме. Правеше се график, който спазвахме без отклонение. Тук не мога да пропусна мама Ньолка – колежка керамичка, която ни беше като майка и се грижеше за всичко и за всички. Сестра ми Марина в определен период също се изявяваше в това поприще.   Бяхме си направили бар от подръчни средства. Там закупените през деня питиета барманът продаваше вечер без надценка. Като бармани със стил в съзнанието ми са останали Начо Каменов и Владимир Наумов, или Владето, както го наричахме ние. По-късно той си построи къща в Синеморец, превърна я в хотел и сега целогодишно живее там. Неговата съпруга Ивона, с която се раздели по-късно, винаги гримирана и облечена фрапантно и с много вкус, бе в центъра на всички купони.Основен девиз на бара беше: „По-добре на колене пред бара, отколкото прав пред струга”. Или иначе казано: „По-добре да се забавляваме, доколкото можем, вместо да им работим на тия”.  
 Няма да пропусна и фотографа Начо Каменов, или Начето, както го наричахме. Превъзходен майстор на художествената фотография, той бе неуморим в скечовете и майтапите. Негов достоен партньор бе Владето Агов - брат на журналиста и депутат от десницата Асен Агов.    Често бяхме посещавани и от известната на всички в онези години кинаджийска група на Джони Пенков, Джеки и Чарли, както и от починалия неотдавна прочут с екстремните си кадри оператор Милан. Тяхното пристигане винаги предизвикваше голям ентусиазъм и ако купонът поради умора беше замрял, се развихряше с нови сили. Майтапчийските номера, които извираха от тях непрестанно, предизвикваха възторга на цялата компания.   По време на едно от поредните безметежни лета групата кинаджии реши да направи документален филм за нашата комуна. Неотдавна, след повече от тридесет години, го гледах отново. Стана ми малко тъжно, като видях как е отлетяло времето. Но “това е положението, Минке”, както обича да казва в такива случаи Жожо Липовански.    Почти всяка година преди сезона всички от групата си намирахме някаква работа, в повечето случаи свързана с бъдещата ни професия. Така изкарвахме средства за пребиваването ни на морето през летните месеци. Една година бащата на колежката Йонка Чалъкова ни подсигури ангажимент, свързан с честването на сто годишнината от Априлското въстание. Парите, които изкарахме тогава, бяха толкова много, че ни стигаха не само за ядене и пиене през цялото лято, но ни дадоха възможност и да си купим от лодкостроителната фабрика в Мичурин пластмасов скутер с извънбордов шведски двигател. Нещо нечувано за онези години!    Скутера нарекохме „Александър”, на името на художника Александър Денков, патрон на нашия Морски клуб. Съдбата на лодката не бе особено добра. Както става с всяка вещ - собственост на мнозина, нейният двигател скоро се скапа. След неколкократни неуспешни опити да го ремонтираме (оригинални части тогава беше невъзможно да се намерят) той бе продаден на друг мераклия, а синият корпус на лодката сигурно още се търкаля някъде в района на Царевското пристанище.      Интересна фигура бе и Божидар, или Стар Божо, както го наричахме ние, защото бе по-голям от нас. Майтапехме се, че по негово време се е служило в казармата с шпаги, всъщност с автомати „Шпагин”, както обичаше да разправя той. Беше студент по скулптура, с неотразимо чувство за хумор. Живееше срещу ателието на Любо Прахов.    Вечно майсторящ нещо, той направи първите в България два сърфа, на които се учехме години наред на Варвара. По-късно Йордан Стефанов, или Даньо Кичйто, както го наричахме заради дългата му коса, дизайнер на Хладилния завод и скиорът Иван Енчев произведоха сърфа „Бора” – първия професионален сърф у нас.    Даньо Кичето пристигаше в лагера на Варвара с едно напудрено или както се казва сега „тунинговано” от него малко „Фиатче” с два сърфа отгоре на покрива. Да се чудиш как малкото автомобилче издържаше на тази тежест!    Често вечер идваха на купона в лагера сценографката Миглена Казаска (от години известна модистка в Лондон) и художникът Стоян Бочев - колоритна личност, който живя дълго време в Германия. После, когато децата му пораснаха, се върна и сега почти постоянно живее във Варвара. Двамата с Миглена имат къщи близо до лагера.    Със своята упоритост и постоянство Стоян Бочев бе и основна причина да бъде построена църквата „Св. Варвара” в центъра на селото.  
 По време на ваканцията, кой ли не минаваше, през лагера? Чести гости бяха композиторът Борето Карадимчев5/ и актрисата Нели Топалова. Небезизвестната джазова певица Камелия Тодорова, водена от нейната приятелка Роси купона, бе също постоянен посетител на бара на Варвара. Редовно идваше и художникът Петър Брайков - пловдивчанин, добър график, красив човек с горда осанка, загинал преди години нелепо под колелата на влака.    Мичуринската група „морски вълци” начело с незабравимите Шопа и Цоньо пристигаха на гости с китарите си. До зори пеехме песни от морския фолклор, пиехме вино, разредено с лимонада и похапвахме от пресния сафрид, донесен от тях.   Чести посетители бяха и граничните полицаи, които не пропускаха случай вечер, по време на обхода си, да се отбият на нашия бар и да изпият по някоя чаша. Понякога кацаха с хеликоптера си на поляната до лагера и взимаха мама Ньолка на пазар в Мичурин.    Едно лято Калин Скачоков и Каро Петров (от години живее със семейството си в Норвегия) решиха да пропътуват разстоянието от София до Варвара на велосипеди. Те реализираха това си героично начинание, но не мога да опиша как пристигнаха в лагера: отслабнали, със сиви измъчени лица. Бяха им необходими няколко дни и подсилващи храни, за да дойдат на себе си.    В това време някой майтапчия качил велосипеда на Калин на покрива на бунгалото, така че по никакъв начин да не се вижда отдолу. Той, бедният, дълго го търси и беше много ядосан, когато разбра за номера.    По фейсбука Вальо Балев ми изпрати няколко снимки от нашите варварски години. В черно-белите не дотам качествени кадри има толкова спомени и настроение! Впрочем, Вальо беше един от незабравимите с хумора си в лагера. Освен това бе и запален подводничар-харпунджия. Часове прекарваше под водата в залива на Варвара и излизаше вкочанен, с посинели устни, но горд от възхищенията, които получаваше заради улова си. Благодарение на Джумбо и на него често се наслаждавахме на някой лаврак, калкан, морска котка, платерина или друга екзотична за нашето море риба.   Не мога да разкажа за всички, които идваха в онези години във Варвара. Това бе един конгломерат от ярки личности и случки, кои от кои по-интересни и смешни, които се преплитаха лятно време на Варвара и през зимата в Пампорово. Дано някой не ми се обиди, че съм го пропуснал. Толкова много бяха те и някои за съжаление вече са избледнели в съзнанието ми.    Някой беше написал с тебешир на стара черна дъска, останала от варварското училище: „Много сме, ама сме пръснати”. Това остана като девиз на нашия морски клуб.   Преди няколко дни намерих във фейсбука Йонка Чалъкова, която от години живее някъде в Америка. Беше качила няколко фантастични снимки от варварските години. На една от тях Йонка танцува в цигански одежди върху масата, а наредени около нея „варварци” ъ се възхищават. Колко хубава и млада е Йонка и каква атмосфера има в тази снимка!    Писах ъ, че снимката е фантастична и връща у мен много красиви спомени от онези незабравими за нас години, напомних ъ и девиза ни, а тя ми отговори: „Дими, радвам се, че те открих във фейсбук. Много сме, пръснати сме, но не се забравяме!!! Наистина ли пишеш книга? Имаше безумно смешни случки – спомняш ли си, като ходехме в Ахтопол на вечеря всички заедно и когато ти ми даваше ключовете от колата си с поръчението ДА НЕ ТИ ги давам, когато ги поискаш по-късно. Имаше пътници по покрива, на предния капак, а някои ги вадехме от реката...”   Така беше наистина. Сега си спомням как често вечер, след порядъчна почерпка на бара, всички вкупом се покатервахме върху някой автомобил, зад волана се качваше най-трезвият и потегляхме с много шум от песни и възгласи за нощно къпане към скалите на морския бряг. Често нощем се появяваше така нареченият от нас „декамос” – светещ планктон, когато голите ни тела, порейки вълните, красиво раздвижваха, оставяйки искрящо светещи дири.          



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zaw12929 - изключително интересно
30.01.2015 10:15
изключително интересно
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dimi54
Категория: Политика
Прочетен: 95381
Постинги: 45
Коментари: 18
Гласове: 28
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031