Какво правим, когато чуем съкровените слова, които всеки желае да погалят слуха му? Какво се съдържа в тях? Има ли път от „Харесвам те!“ до  „Обичам те!“?

    Изчетох, макар и не до края, понеже е непосилно да погълнеш 70 и няколкото признака, че някой мъж те обича, а още по-малко да ги проследиш на практика (и целият ми живот не би стигнал) това- www.zajenata.bg/73-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%B9-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0-news2213.html, и се зачудих съществува ли такъв човек? Всъщност, нужно ли е да има, когато винаги ни е потребно много по-малко, отколкото си мислим? Само ни е нужно време, за да го разберем.   В римейка на „Отнесени от бурята“ (оригиналът е италиански, от 1974г.) героите на Мадона и Гай Ричи откриват колко е лесно да споделяме живота си с човек от противоположния пол. Достатъчно е всеки от двойката да поеме своята роля и да загърби егото си и всичко, което произтича от него- гордост, претенции, самолюбие, агресия…, или с други думи- отсъствието на любов, и да приеме другия, което е пътят към това да обичаш.    Да кажеш на някого, че го харесваш, все още нищо не значи. Ние можем да харесваме едновременно безброй неща- пицата, колата, риболовът, книгите, филмите, цветята, природата... И да ги обичаме също. И това е някак по-абстрактно и не толкова личностно… А любовта прави човека, към когото я насочваме, специален. Тя го отделя от множеството само за нас. Любовта ни към него е като лъч, който осветява точно определеното място- онова, което попада в обсега му. Като празната сцена, в чийто център прожекторът е насочен към актьора и го прави видим. Извежда го от мрака на неизвестността и го призовава да съществува. Любовта е призив да започнеш да живееш.     Кога ли идва „Обичам те!“? При някои- в първия миг, в който разберат, че харесват. А при други, чувството сякаш пътува до сърцето или е там отдавна, но не е събудено, а после и до устните, за да се освети, за да излезе от мрака. Не зная кои какви са и как е по-добре. В любовта няма категории и точно определени правила. Съвършена свобода е тя. Може би, първите са вече зрели, а вторите узряват с времето.    А, може би, „Обичам те!“ не е задължително да бъде изречено. Очите могат да го изразят. Ръцете също. Или жест, наситен с огъня, който запалват думите. Те могат да бъдат признание за чувствата, молба или въпрос за взаимност, желание да се открием за другия… Нюансите могат да бъдат безброй. Това чувство можем да изкрещим, да прошепнем, да измълчим, да предадем телепатично…    Какво изразяваме с думите? Вече съществуващи емоционални приливи, които търсят израз и път навън, или думите са обет за изпълнение на дълга за служение на любимия човек? Винаги има жертва, когато някъде наоколо е любовта… Вероятно, е и миг, в който заявяваме желанието си да споделяме живота си с някого дотогава, докато това „Обичам те!“ не загуби своята давност. Понеже и това се случва. Вечността е за вечните, а този живот е за живите тук и сега. В това е величието на изреченото- сякаш в пещерния мрак прониква лъчът на магията и прошушва, че безвремието съществува, но дали ще го досегнат поредните жертви на Ерос-Амур…?    Какво да направим, когато чуем „Обичам те!“? (Хе, текстът ми започна да прилича на наръчник!) Ако чувствата са взаимни, би следвало да отвърнем със същото. С това приемаме човека, който ни е осветил. А ако случаят не е такъв…    Отделен е въпросът дали споделеното ще се окаже истинско… А вие как мислите? На мен ми се струва, че направих завой и избягах от темата, пък текстът ми заприлича на статия от следосвобожденска България, когато в печата се появявали подобни писания относно простички неща като хигиената, които целяли да цивилизоват изостаналите по време на робството груби селски жени и да ги открехнат за европейската градска култура…

И все пак…, за да се превърнат съкровените думи за обич в най-естественото нещо на света или в специален миг, който е нова отправна точка в живота ни, трябва в себе си да сме изминали пътищата, които в своето начало и край спират в центъра на нашия свят- сърцевината на плода, довела ни тук, която може да ни върне обратно там, където сме били вечни.  

бух бух

"Дядо Бухал
жито грухал"...
Ха, познай кой е авторът!
А пък на твоя език какво ли трябва да означава? Ще трябва да се просветя по темата "Езикът на животните" и, по-специално, на бухалите.
Може и покашляне да е... Гадая... И се предавам.
Хубава вечер! :)

... За онези думи две така жадувани,
всяка клетка колабира във агония,
от тези думи две, макар клиширани,
сърцето трепва, дори на блудния.
Към тези думи, обладани и дрогирани
от първата си глътка въздух се стремим,
без тях живеем за нищото бродирани,
без хонорар играем като тъжен мим.
Ала в мига, във който са изречени,
тези думи две така обречени,
без златната си мантия съблечени,
са две надежди вече ампутирани
п.п. Тези думи две,
на "обичам те" приличащи,
ще ти казвам само докато спиш,
за да чувам стъпките ти идващи,
за да бъда твой любим фетиш.

Защо в мига, в който са изречени, са ампутирани надежди? Не е ли в тях силата на промяната? Или изричани в мълчание, съхраняват в по-голяма степен мощта и соковете си, а превърнати в реч, губят смисъла си? Може би, сега ми идва друга идея- "обичам те" е повече език, съвкупност от форми и начини на общуване, които запълват празните пространства, отколкото реч...тя е просто израз на това общуване...
А п.п.- то ти anibel, е много загадъчно. И нека остане такова. :) Хубава вечер!