Уютно ме прегръща тъмнината
под похлупака на снеговалежа
Приятелски ме води тишината
и ласкаво в тунела ме отвежда!
А там е още по-уютно и приятно
И тихо и спокойно и прохладно...
Вървя напред и няма връщане обратно
Към светлините крача бавно.

Нощта ме чака там на изхода
И разгневената виелица,
Която тишината не признава!
Върхлита ме изневиделица,
разпръсва ми идилията бяла.
А тъмнината пори на талази
Лицето и снагата ми отвява
Без право нещо да запазя
И любовта и чувството, че те обичам.
Отвява..
Тя е и бясна
и безчувствена!
Като с мачете безпощадно ме посича
А паметта заменя със изкуствена.
Не зная кой си вече
Не те помня.
Дали си ми любим или омразен
Не знам.
Попитай по-добре виелицата
Тя сигурно от спомените нещо пази...



,