Блогът на stela50 :: Стиховете на Ален Боске. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.05.2010 18:17 - Стиховете на Ален Боске...

Автор: stela50 Категория: Лични дневници

Прочетен: 3770 Коментари: 2 Гласове:

Ален Боске

Ален Боске френски писател

Роден:	1919 Одеса, Русия
Починал:	1998 Париж, Франция

Ален Боске (на френски: Alain Bosquet), псевдоним на Анатол Биск, е френско-белгийски писател от руски произход. Той е роден през 1919 в Одеса, но малко по-късно семейството му емигрира във Варна, София, а след това в Белгия. Учи в Брюкселския свободен университет, а след това в Парижкия университет. През 1940 е мобилизиран в белгийската, а след това служи и във френската армия. През 1942 заминава за Ню Йорк, където е редактор на издавания от Шарл дьо Гол вестник „La Voix de France“. Завръща се във Франция с американските войски през юни 1944.

Пролет

Изтича зимата. Поезията ми разтваря
отново пъпки и листа.
Сърцето плахо е и аз му вдъхвам вяра -
говоря му за любовта,

като че тя все още съществува. С вечен
рефрен потокът си тече.
На хълма доверявам своя план сърдечен.
И казвам на едно жребче,

че в песента ми ще намери детелина
и ще препусне в буен бяг.
Напомня всяка фраза моята градина.
Ще грябва с лятото да бъдем в крак -

сезона, с лекота пристигнал на земята:
и този стих на помощ и дошъл
със свойто щастие и музика крилата -
стиха, за който искам ясна цел.

За миг оставам с мойта външност - също
като лазура повален
на сламен покрив. Скъпа дума ме прегръща
и пак съм умиротворен.

Незнайно - тялото, безименна - душата
в преддверието на април.
Не страдай, стих, а поклони се на земята,
за тоя крехък дар благодарил.

Ален Боске

Не съм аз нищо: малко гордост
между две тлеещи огнища.
Не съм аз нищо: запетая
в заглавието, в някакво списание
откъм 1892
по време на войната - Господ знае вече на коя...
Не съм аз нищо:
и колкото по-често го пвтарям, в мене
като река от кръв
то се разбунва и разпалва
и вече под въпрос е моята измамна цялост

БЕЗ ОПРЕДЕЛЕНИЕ на Ален Боске

любовта е
океан за луди антилопи
любовта
е окото приковало моето око
към звезди опиянени
любовта е
слънцето което негодува
че е пратено в изгнание под своите колени
любовта забравата
и словата прегладнели
дето ръфат тая мандарина
паметта ми

Защо умирам, ми кажи.
Ако ми кажеш,
тогава ти си моят Бог.
Ако си моят Бог -
тогава, значи, вярваш в мен,
аз, който ти приписвам толкова способности!
Кажи, защо се движа.
Кажи, защо мечтая.
Защо, кажи ми, съществувам.
Ако не кажеш -
тогава аз съм твоя Бог.