Не исках да напусна този свят, без да видя лицето на моята все още незнайна любима, без да я прегърна и без да ѝ кажа, че дори и смъртта няма да ни раздели. Знаех, че тя съществува, знаех, че ме чака така, както аз чаках нея. А може би вече беше изгубила надежда и беше престанала да чака? Нямаше значение, аз щях да продължа да чакам и да се оглеждам за нея. Поне един от нас двамата не трябваше да се отказва и аз залагах на сигурното.

     *

     За първи път я видях в един априлски дъждовен ден, когато нямах особено работа и се разхождах из градския парк. Валеше си добре, така че бях разтворил големия си чадър. Тя просто си беше седнала в голямата дървена беседка и гледаше това, което беше пред очите ѝ. При вида ѝ сърцето ми буквално трепна, сякаш изведнъж беше пристигнало в „Страната на мечтите“. Краката ми сами тръгнаха към беседката и щом я наближих, попитах дали може и аз да поседна за малко там.

    – Разбира се, заповядайте! – усмихна се моята любима.

     – Интересен ден сте избрали за разходка – отбелязах аз.

     – Вие също – не ми остана длъжна тя и след кратка пауза добави – Не ми се стоеше в къщи.

     – И аз така – отвърнах и попитах – Да не би да живеете сама?

     Моята любима ми отвърна с изненадан поглед и въпрос:

     – Това пък защо?!

     – Защото искам да Ви поканя на вечеря.

     Бях толкова уверен, че това е тя и думите ми излизаха толкова естествено, че ако се окажеше обратното, сигурно вече нямаше да имам сили да се оглеждам и може би щях да загубя всякаква надежда да бъда намерен.

     Жената се засмя и сложи ръка пред устните си. Усмихнати бръчки заобиколиха очите ѝ и те просто грееха, грееха топло.

     – Така е наистина, живея сама, – призна тя – но… Вечеря!?

     – Все някак трябва да се опознаем…

     – Не е ли малко късно за подобни авантюри? – попита моята любима, а ръката ѝ отиде в косата ѝ, сякаш за да я понамести.

     – Отдавна приключих с авантюрите – свих рамене аз и я погледнах прямо.

     Тя сведе очи към понабръчканата кожа на ръцете си, след което ги скри под масичката, разположена в центъра на беседката.

     – Знаете ли… – любимата ми се засмя и поклати глава, явно приемаше ситуацията за твърде абсурдна – Уморена съм вече…

     – Аз също търся последна спирка – отвърнах и помежду ни висна съдбоносна сериозност. За един ужасен миг помислих, че тя просто ще стане и ще тръгне…

     – И… – опитах се да задраскам този твърде тежък за сърцето ми сценарий – съм Ви благодарен, че сте още тук, въпреки поведението ми… Само ако знаехте какво означавате… Ако знаехте какво сте за мен!

     Имах чувството, че цялото същество на любимата ми казваше „Да!“, но други думи достигнаха слуха ми:

     – Тук сме само от две минути. Вие въобще не ме познавате, не знаете нищо за мен, дори името ми!

     – Когато Ви видях, аз знам какво видях. Знам какво сте за мен!

     Жената срещу мен се облегна назад и с уморени от лъжи уши попита:

     – И какво съм аз за Вас?

     – Има начин да Ви го кажа, но, за да ме разберете добре, ще трябва да почакате известно време.

     – „Известно време“?

     – Да, и тогава ще разберете, че аз наистина още отсега знам какво означавате за мен.

     *

     Оказа се, че двамата с моята любима сме имали сходна любовна история: няколко набързо приключили връзки, без деца и отдавна изчезнали от живота ни интимни преживявания.

     Тя работеше в градската библиотека и аз направих така, че, доколкото бе възможно, да сведа бизнес ангажиментите си в рамките на нейното работно време. Поех само ръководните си функции, а останалата работа оставих в ръцете на назначения за това персонал.

     Заредиха се няколко месеца, в които с моята любима бяхме неразделни. Това бяха месеци на младост, радост, много смях и палави забавления. След тях изминаха още няколко месеца, които бяха изпълнени със зрялост, силна душевна топлота и все по-задълбочаваща се любов; това бяха месеци на съкровени преживявания.

     По този начин, в щастливо безвремие, което мина като един вълшебен миг, се изтърколи пролетта, а след нея лятото и дойде есента. Тогава, в една късна ноемврийска сутрин, казах на моята любима:

     – Дойде време да ти покажа какво си за мен.

     Тя ме погледна и в очите ѝ се появи един голям въпросителен. След това, обаче, те трогнато се разшириха:

     – Ама ти... наистина ли?!

     Качихме се в колата и аз я отправих извън града. Денят беше мрачен и студен, с плътно забулено небе от тежки ниско виснали облаци. Нямаше сняг и пейзажът беше неприветливо сив, еднообразен и потискащ.

     Спрях колата пред моята овощна градина и казах на любимата си:

     – Искаше да видиш тази градина, ето, днес ще ти я покажа.

     – Но защо тъкмо днес? Какво има да се види в нея точно сега?!

     Усмихнах се и отключих портата. Влязохме и започнахме една дълга разходка сред различните видове плодови дръвчета.

     Дърветата бяха напълно оголени и клоните им галеше само тънкият пронизващ вятър. Земята под краката ни беше започнала да се втвърдява от постоянно ниските температури, които от ден на ден слизаха все по-надолу. Градината изглеждаше пуста и тъжна, лишена от всякакъв живот.

     – Наистина не знам защо реши да ме доведеш днес тук – каза моята любима след десетина минути ходене сред дърветата, като все повече се притискаше о мен в търсене на топлинка.

     – Оглеждай се! – отвърнах само аз.

     – Какво?... Да се връщаме вече, а?

     – Само още малко, моля те! Само още мънич…

     – Боже! – ненадейно извика любимата ми с очи, спрели се на едно от съседните дървета – Как е възможно?!...

     На един от клоните му, забулена с фин сребрист воал от слана, почти нереално висеше голяма, свежа, червена ябълка.

     Посегнах към ябълката.

     – Недей! – хвана ме за ръката моята любима – Толкова е красива!

     – Няма да позволя красотата ѝ да си замине напразно – отвърнах и внимателно отделих прекрасния плод от клона, след това го поднесох към жената на моя живот:

     – Опитай!

     Тя не чака втора покана. Почисти ябълката от сланата и зъбите ѝ потънаха в здравата, силно изпъната кора. Чу се хрупкав звук, след което устата на моята любима се изпълни с ароматна, сладка сочност и аз чух как тя издиша едно силно и прочувствено „М-м-м-м-м!!“. После, докато дъфчеше, затвори очи , а лицето ѝ за миг се повдигна към небето.

     – Това е късен и много издръжлив сорт, – поясних аз – а градината, която виждаш сега, е животът ми в продължение на повече от петнадесет години, преди да те видя там, на беседката. А тази ябълка…

     Моята любима ме прегърна, а аз не спирах да говоря:

     – Да, красива си, а когато те опитах…Няма по-прекрасен плод от късния плод, узрял на дървото; от онзи плод, който стои красив и свеж дълго след като всички други плодове са вече обрани и повехнали; от плода, който е съхранил в себе си живата сладост, когато всичко наоколо е вече лишено от живот! През моя ноември ти цъфна пред очите ми като априлски ябълков цвят. Ти върна живота в моята градина!

     Силно притисната о гърдите ми, чух моята любов да казва:

     – Благодаря ти...

     Внимателно я отделих от мен и очите ми въпросително се спряха на нейните.

     – …че си се оглеждал, че не позволи да си замина…

     – Вече и смъртта не може да ни раздели – отново я гушнах аз.

     *

     И така, вече бях видял лицето на моята любима, бях я прегърнал и ѝ бях казал, че и смъртта няма да ни раздели. И щом ми бе дадена пролет в моята есен, аз силно вярвах, че е къде по-естествено за моята любима и мен да настане пролет и след нашата зима.

     Една вечна пролет...