Прочетен: 18860 Коментари: 28 Гласове:
Последна промяна: 03.10.2010 02:04
Роден: | 3 октомври1895 Константиново, Русия |
---|---|
Починал: | 28 декември1925 Ленинград, Русия |
Поезията на Сергей Есенин - изповед на един живот
Житейската и творческа съдба на големия руски и съветски поет Сергей Есенин , (1895–1925) може да бъде още едно от безспорните доказателства за тази неизтребимост на всяко изстрадано изкуство. Започнал с блясък и всеобщо признание творческия си път в годините преди революцията, по-късно преосмислил и приел нейните идеи за своя лична истина, приживе смятан за приемник и продължител на Пушкиновата слава, в продължение на десетилетия той ще познае и усойната сянка на мълчанието, и грубия калъп на една нормативна догматика, в която крехката му и деликатна лирика няма да може да се побере.
Върху много от кориците на Есениновите книги се откроява силуетът на обикнатата от поета руска брезичка.
Този красноречив символ подсказва един от най-чистите извори, които подхранват вдъхновението на Есенин: руската земя с нейните изгреви и залези, широки пролетни разливи и трепетни брезови горички, звън на шейни и преспи сняг, които смесват земни и небесни звезди. Но това не изчерпва лириката на поета. В същото време тя е драматичен разказ за човешките лъкатушения и заблуди в дни на остри социални сблъсъци и конфликти, когато светът обръща лице към слънцето. Тя е наболял вик за повече хармония в живота, за човешко съпричастие и любов, за равновесие между ума и сърцето.
Звезда в изнемога
и странник нел
аз пея за бога в широката степ Прелитат в простора
рой жълти листа
послушайте хора
как пъшкат блата
В елхата висока
ветрец си играй
и пее потока
за пролет и рай
Смирено се моля
на теб синева
И газя на воля
дълбока трева
Лежи сред коило
перчема ми рус
Над мене - кандило
а в мене - Исус
1915
Черни и с пот напоени бразди!
Пак ви обичам тъй както преди.
Спра ли на стръмния езерен скат,
лее над мен вечерта благодат.
Сиви колиби се мяркат в нощта,
глухо камъшът приспива калта.
Ври над огнището черен котел,
месецът в съчките мигли е вплел.
Тихо насядали в сънния здрач,
приказки слушат косач до косач.
Нейде далеч откъм речния бряг
пеят приспивно рибарите пак.
Бързеят свети, оловно изгрял…
песен невесела, руска печал.
1914
Превод Иван Николов
Едно хубаво стихотворение от "Персийски мотиви"
Днес попитах аз един сарафин,
рубла с половин туман сменил:
как на Лала, че я любя, с радост
по персийски бих й обяснил?
Днес попитах още без преструвка
в този лъх на трепетни слова,
как на Лала думата целувка
с нежен шепот да й назова?
И с душа от чувства отмаляла
го попитах с плахост във гръдта,
как да кажа ласкаво на Лала,
да й кажа, че е моя тя?
И сарафинът отвърна кратко:
любовта е свят необясним,
в любовта въздишат само сладко
с поглед, заблестял като рубин.
Просто за целувка дума няма
не е надпис тя върху ковчег.
Розите с червени устни мамят,
трепнали под аромата лек.
В любовта защита не търсете,
скръб и радост знаят с нея пак.
"Ти си моя" - казват го ръцете,
приоткрили черния яшмак.
Превод: Йордан Милев
Силен е животът – очарова
Или пък ни мами с вещина,
Все едно : ръката му сурова
Пише съдбоносни писмена.
Но притворя ли очи, веднага
Мислено си казвам:”Не тъжи,
Той ни мами, ала често влага и
утеха в своите лъжи.
Обърни лице и по луната
Разгадавай своя земен дял,
Успокой си, смъртнико , душата,
Всички чужди истини презрял.”
Искам в люляковите пожари
Трезво да премисля своя път.
Ще ни лъжат ветренни другари
И жените ще ни изменят.
Нека ме ласкаят снежно слово,
Нека ме одумват с лют език –
Свикнал съм на всичко и отново
Няма да се жаля нито миг.
Моята душа трепери вече
На звездите в блясъка студен.
Който ми е свиден – се отрече,
И забрави – който беше с мен.
Все едно, посрещан с неохота,
Мен ме радва ясната зора
И съм благодарен на живота,
Че земя такава ми избра.
1925
Ти не ме обичаш ,не ме жалиш, може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,свела погледа си мълчалив.
Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?
Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.
Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.
Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.
И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.
И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.
Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.
И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.
Месецът небето с рог раздира
и се къпе в синкавия здрач.
Никой тази вечер не разбира
за какво е жеравния плач.
Тази вечер втурната по склона
тя се спря над залива смълчан.
Косъмчета златни от хитона
пръсна с белоснежната си длан.
Тя се вгледа вдън водата ясна
тя приседна и глава склони.
Полски цвят в очите й погасна
както гаснат блатни светлини.
Тя отплува тръгна си отмина
в утринната мътна синева.
И зад хълмовете месечина
отдалеч й кимаше с глава .
Чийто поглед вече губи цвят,
Като на шега живял и патил
С хората на тоя божи свят. На любов душата ми е сита
С много съм се любил , затова,
Сякаш паля клечки от кибрита,
Изговарям влюбени слова.
„Моя си” „единствена” ,”навеки”,
Все това и аз го знам добре,
Ако кипват страстите у всеки,
Истината как ще разбере.
И сега душата ми самичка
Не ламти за огъня свещен,
Ти си мойта ходеща брезичка,
Раснала за други и за мен.
Но когато страдам без любима
И в неласкав плен се уморя,
Нито ревност в думите ми има,
Нито пък за нещо те коря.
Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател,
Чийто поглед вече губи цвят,
От любов към теб живял и патил
С хората на този божи свят.
БРЕЗИЧКАТА
Така красиво вчесана-
Зелена, с млада гръд
брезичке, тъй не весело
загледана в вира. Какво ти шепне вятърът
а пясъкът мълви?
Или искаш лунно гребенче
Във клонките- коси? Кажи, брезичке, моля те,
Дали това тревожи те ,
че идва есента? И тя отвърна ласкаво,
че цяла нощ безспир
под клоните и бляскави
ридал е млад пастир.
Печални сенки стелела
Сребристата луна,
а той прегръщал нейните
момински колена.
Въздъхвайки до ствола й
в трептящия листак
"Аз ще се върна- казал й
със жеравите пак".
Ася Кулева: Злато моме, Злато джанъм...
Да изкажеш съболезнования е едно, да упо...
Лека нощ и приятни сънища!
Благодаря ти ,че сподели тези мигове .
03.10.2010 10:08
ПИСЬМО МАТЕРИ
Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.
Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шибко обо мне,
Что ты часто xодишь на дорогу
В старомодном ветxом шушуне.
И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.
Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.
я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.
я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белый сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.
Не буди того, что отмечалось,
Не волнуй того, что не сбылось,-
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.
И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.
Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шибко обо мне.
Не xоди так часто на дорогу
В старомодном ветxом шушуне.
1924
Можеш да чуеш и песента на един от клиповете ,които съм приложила.
Хубав ден !
***
Ты меня не любишь, не жалеешь,
Разве я немного не красив?
Не смотря в лицо, от страсти млеешь,
Мне на плечи руки опустив.
Молодая, с чувственным оскалом,
Я с тобой не нежен и не груб.
Расскажи мне, скольких ты ласкала?
Сколько рук ты помнишь? Сколько губ?
Знаю я — они прошли, как тени,
Не коснувшись твоего огня,
Многим ты садилась на колени,
А теперь сидишь вот у меня.
Пусть твои полузакрыты очи,
И ты думаешь о ком-нибудь другом,
Я ведь сам люблю тебя не очень,
Утопая в дальнем дорогом.
Этот пыл не называй судьбою,
Легкодумна вспыльчивая связь,—
Как случайно встретился с тобою,
Улыбнусь, спокойно разойдясь.
Да и ты пойдешь своей дорогой
Распылять безрадостные дни,
Только нецелованных не трогай,
Только негоревших не мани.
И когда с другим по переулку
Ты пройдешь, болтая про любовь,
Может быть, я выйду на прогулку,
И с тобою встретимся мы вновь.
Отвернув к другому ближе плечи
И немного наклонившись вниз,
Ты мне скажешь тихо: «Добрый вечер...»
Я отвечу: «Добрый вечер, miss».
И ничто души не потревожит,
И ничто ее не бросит в дрожь, —
Кто любил, уж тот любить не может,
Кто сгорел, того не подожжешь. (4 декабря 1925 )
Благодаря ти, че ни спомни датата!
Бях се спряла на още две ,които ми се искаше да споделя ,но не ги открих в превод .
Поздрави !
Хубав ден !
ufff - и на мен ми е любимо :)
Невероятен Есенин!
Поздрави !
Благодаря ти !
Поздрав от мен !
Поздрави!
Благодаря !
Благодаря ти !
07.02.2011 18:30
ПИСЬМО МАТЕРИ
Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.
Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шибко обо мне,
Что ты часто xодишь на дорогу
В старомодном ветxом шушуне.
И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.
Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.
я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.
я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белый сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.
Не буди того, что отмечалось,
Не волнуй того, что не сбылось,-
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.
И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.
Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шибко обо мне.
Не xоди так часто на дорогу
В старомодном ветxом шушуне.
1924
23.10.2012 10:46
2. По Виктор Цой - dushka
3. ЛУЧИА ИРИСИ - един очарователен талант
4. Воинът на светлината ...
5. Алпите - dolsinea
6. Жените с името Мария
7. Зелените хора... има такива.
8. Неказани думи
9. Усмивката
10. Мантра на Петото измерение
11. За клиповете
12. ИСКРЕНО ... от приятел
13. Мъчните хора ...
14. Когато спуща се нощта ...
15. Разпятието
16. Тя е влюбена в теб
17. До болка ...
18. Сто години да минат ...